Северняшки народни инструменти

Важна част от фолклорната практика е инструменталното музициране. Във фолклора изпълнител, инструмент и звучаща мелодия се сливат в едно цяло. Любовта на народа към фолклорните инструментални мелодии е подчертавана неведнъж в старинни исторически документи. Изтъкнати майстори свирачи е имало в почти всяко селище. Те са били на особена почит и уважение. Без тях празненство не е минавало. На хорото, на трапезата, на седенки и сборове, на сватби те са били желани и необходими гости.

Още от далечни времена българите са употребявали различни музикални инструменти. Майсторите одухотворяват инструментите, които изработват, частите на инструмента се очовечават. Свиренето във фолклора е приоритет на мъжа. Предимно се свири поединично, а при групови съчетания се търси темброво богатство.

Българските народни музикални инструменти са много разнообразни. Разделят се на три основни групи – духови, струнни и ударни. От тях за Северняшката фолклорна област най-характерни са: кавал, дудук, овчарска свирка, окарина, гайда и гъдулка.

                       

КАВАЛ

Кавалът е духов народен инструмент. Той има старинен произход, среща се и при другите славяни. В България е разпространен широко в селищата около река Дунав. Емблематичен за българската фолклорна музика, кавалът в традицията звучи при различни ситуации: овчарство, сватба, погребение, седянка, трапеза, хоро. В народната поезия се характеризира с епитетите „меден”, „сребърен”, „златен”.

Кавалът представлява отворена в двата края дървена тръба с напречен отвор (наустник). Тонът се получава чрез вдухване на въздушната струя непосредствено в отвора на наустника. Държи се полустранично по време на свирене. Кавалите се правят от твърда дървесина – дряново, черешово, кленово, сливово дърво. Те се изработват или от самите свирачи, или от майстори-занаятчии, най-прочути сред които са дряновските и габровските.

Кавалите имат различна дължина, от което зависи и строят им. В България се срещат два основни вида – едноставни и триставни кавали. Триставният кавал се състои от три цеви, вмъкнати една в друга. На първата цев няма пръстови отвори. Тя е със заострен ръб в горния край, който се използва за наустник. Върху средната цев се намират осем пръстови отвора – седем върху лицевата страна и един на задната страна за палеца. На последната цев, по-къса от другите, има четири отвора, които не са пръстови. Наричат се „дяволски дупки” и от тях зависят височината на основния тон на кавала и силата на тона.

Кавалите могат да бъдат в нисък, среден и висок строй. Основните им тонове се получават чрез запушване на всички отвори. Кавалът има мек тон и е доста подвижен в техническо отношение, има богати изразителни възможности. Употребяват се предимно ниският и средният му регистър. В сравнение с другите духови народни инструменти, кавалът има доста широк тонов обем – две октави и половина.

Богатите технически възможности на инструмента проличават както в бързите хороводни мелодии, така и в бавните, често заимствани от народни песни и богато орнаментирани, с плавна мелодическа линия.

Кавалът се използва често като солов инструмент, също и за акомпанимент на вокални изпълнения или в съчетание с други народни инструменти.

Известни кавалджии са: Досю Милков, Мустафа Салиев, Щилиян Тихов, Диню Василев, Диню Жеков, Драган Карапчански, Тодор Прашанов, Добри Милев, Матю Добрев, Любен Досев, Кръстю Димов, Данчо Радулов, Георги Кехайов, Станил Паяков, Никола Ганчев, Стоян Величков, Димитър Динев, Цвятко Благоев, Николай Докторов, Недялко Недялков, Иван Богоев, Костадин Генчев, Теодосий Спасов.

 

ОВЧАРСКА СВИРКА

Овчарската свирка (цафара) е разпространена само в Северняшката област. Представлява отворена в двата си края цилиндрична тръба, изработена от монолитен отрязък дърво. Тя е едноставна със заострен ръб на наустника и звукоизвличане като на кавала. Въздухът се вдухва непосредствено в отвора на наустника. Като дължина е почти два пъти по-къса от кавала (около 25 – 30 см). На овчарска свирка се свири преди кавала, защото е по-лесно.

Овчарската свирка има седем пръстови отвора – шест на лицевата и един на задната страна. Държи се като кавала полунапречно. Тоновият обем е сравнително широк – две октави. Има остър тон. Високата теситура и по-острата звучност са причина за употребата на цафарата предимно като солов инструмент в домашна обстановка. Използва се от овчари, които понякога я изработват сами.

 

ДУДУК

Дудукът е разпространен предимно в Северозападна и Средна Западна България. Представлява затворена в задния си край тръба. Звукоизвличането се осъществява лесно чрез леко надуване. Малките дудуци са едноставни, обикновено с шест пръстови отвора, разположени във втората половина на тръбата на лицевата й страна. Големите дудуци най-често са триставни, с шест пръстови отвора на лицевата страна и един отвор на задната страна на средната цев. На последната цев имат четири резонаторни отвора. За разлика от кавала, на най-горната от трите цеви дудукът има свирков наустник и втулка, ограничаваща въздушната струя, поради което се получава сравнително слаб тон. В ниския регистър звукът е слаб и блед, в средния – леко постижим и ярък, а във високия – остър и писклив. Дудукът се среща в различни размери.

Дудукът има сравнително широк тонов обем, но по-малък от този на кавала (две октави). На дудук могат да се изпълняват както бързи хороводни мелодии, така и богато орнаментирани бавни овчарски свирни. Понякога свиренето е придружено с по-слабо или по-силно гъгнене на изпълнителя, което той прави с гърлото си. Така се получава особен вид двугласно свирене. Дудукът е предимно солов инструмент, но се използва и в ансамбли.

 

 ОКАРИНА

Окарината не е типичен български инструмент, но поради лесното си изработване е получила широко разпространение в цялата страна и особено в Северозападна България. Представлява глинен духов инструмент с овална форма и разклонение за наустник, а общата й дължина е 12-15 сантиметра. Изработва се с различни форми. Много разпространена е формата на глава на гъска.

Върху лицевата страна на окарината най-често са разположени осем пръстови отвора, а на опаковата има три пръстови отвора. Тоновият обем е една октава. Тонът на окарината е приятен, различен от този на другите български народни инструменти. Тембърът в ниския регистър е топъл и мек, а във високия – писклив и остър. Използва се главно като солов инструмент, но често се среща и в дует със свирка, кавал, гъдулка или двоянка.

 

 ГАЙДА

След кавала и гъдулката, гайдата е най-популярният народен инструмент в България. Тя е известна на много народи от Азия, Африка и Европа под различни наименования. Води началото си още от древността. У нас се среща почти във всички етнографски области. Най-добрите гайдарджийски школи са в Южна България (Тракия и Странджа) и в Североизточна България (Лудогорието и Добруджа).

Гайдата е духов инструмент, чийто тон се получава от налягането на въздуха от меха върху тръстиковата стройка – пискун. Състои се от следните части: духало, мях, главини, ручило, гайдуница. Гайдуницата, ручилото и духалото са дървени тръби. Мехът е от ярешка кожа. Гайдуницата е едноставна тръба с осем пръстови отвора – седем на предната страна и един за палеца на задната. На горната й част, където се съединява с меха, е поставен пискунът (стройка) – надлъжно срязана тръстикова тръбичка. От гайдуницата зависи тонът, строят на гайдата. Ручилото е дървена тръба, съставена от три втъкнати една в друга цеви. То произвежда само един исов тон и на горния си край също има пискун. Ручилото е с по-голяма дължина от гайдуницата, но без пръстови отвори. Духалото е най-късата тръба, леко конична, която служи за вкарване на въздуха в меха. Мехът е своеобразен резервоар за въздух. При изпълнение той се напълва с въздух през духалото и чрез натиск с лявата мишница въздухът се изтласква към гайдуницата и ручилото. Това дава възможност на гайдаря да освобождава за известно време устата си и да може едновременно да свири и пее. Главините служат за прикрепване на гайдуницата, ручилото и духалото към меха. Гайдата свири на два гласа: гайдуницата изпълнява мелодията, а ручилото поддържа един непрекъснат равен тон – исо.

В зависимост от размера, гайдата се среща в две основни разновидности. Голямата „каба” гайда в нисък строй е разпространена главно в Родопите, тя е с по-мек тембър и ниска звучност. Малката „джура” гайда във висок строй е разпространена в Северняшката област, тя е с по-остър и писклив тембър, поради което е неподходяща за съпровод, често се използва в съпровод на тъпан.

Тоновият обем на гайдата е сравнително тесен – малко повече от октава. Тонът е силен и не се поддава на динамични нюанси. Гайдата обаче има богати възможности по отношение на ритмика, орнаментиране и бързини. Поради пробивния си и остър тембър и силния си звук тя намира приложение на мегдана, на хорото, на сватба, гроздобер, сборове, кукерски и нестинарски игри.

В България гайдата се използва от една страна като солов инструмент, а от друга – за съпровод на народни певци (особено в Родопския край, понякога с две и повече гайди), както и в оркестъра от народни инструменти заедно с кавали, гъдулки, тамбури и др. На гайда се свирят бавни и хороводни мелодии.

 

ГЪДУЛКА

От струнните музикални инструменти в Северняшката област е най-разпространена гъдулката. В Средна Северна България тя се среща в балканските райони – Габровско, Севлиевско, в някои селища във Великотърновско. Гъдулката е стар славянски инструмент. В миналото разиграването на мечката от мечкарина винаги е ставало със съпровод на гъдулка.

Гъдулката спада към групата на струнните лъкови инструменти. При нея звукът се извлича чрез непосредствено триене с космите на лъка върху струните. Корпусът на гъдулката представлява куха резонаторна кутия, издълбана от едно парче монолитно дърво, с крушовидна форма. Корпусът е покрит с резонаторна дъска. В долния й са изрязани два симетрично разположени овални резонаторни отвора, през които се предават трептенията на въздушната маса. Върху резонаторната дъска, между двата звукови отвора, е прикрепено „столче” (магаренце), което повдига струните над резонаторната дъска. В горния си край то е подпряно с подвижна пръчица (душичка), която влиза през единия звуков отвор и опира в долната част на корпуса. Тя предава трептенията от струните на корпуса. Шийката на гъдулката е сравнително къса и в горния си край завършва с разширение във формата на крушов лист или сърце, наречено „глава”, в която са пробити дупки за ключовете.

Броят на струните при гъдулката не е точно фиксиран, но най-често се срещат триструнни (в Добруджа) и четириструнни гъдулки (в Тракия, Балкана и Западна България). Триструнните гъдулки имат три строя, единият от които е характерен за северняшката област. При северняшкия строй със струни ла-ла-ми, мелодията се свири главно на първа и трета струна, а втората поддържа лежащ тон. При някои гъдулки има допълнителни струни, наречени „глашници”, които се поставят под другите, за да резонират. Струните на гъдулката са кожени или метални, поставят се стъпаловидно. В единия си край те се закрепват за струнник, а в другия – за ключовете. При свирене гъдулката се държи в полуизправено положение. Тя няма гриф. Пръстите на изпълнителя не стъпват върху самата струна, както при другите инструменти, а до нея върху шийката, като фалангата на пръста леко се наклонява към струната и се допира до нея отстрани с нокътя. По този начин се получава специфичният леко гъгнив тембър на инструмента. Свири се с лък, който е с дъговидна форма. При преминаване от една на друга струна не се променя плоскостта на движение на лъка, а се извърта самият инструмент. Тоновият обем на гъдулката е относително широк.

Гъдулката се използва за съпровод на вокални изпълнения. В тези случаи обикновено нейната „мелодия” е сведена до един лежащ тон, който се раздвижва в заключителните моменти на вокалната мелодия. Много често изпълнителите едновременно пеят и свирят. Гъдулката се употребява и като солов инструмент, обикновено на хорото, със или без съпровод на други инструменти. Дори и когато свири като солист, гъдуларят изпълнява най-често вокални мелодии, чийто текст той едновременно си пее наум. Но докато вокалната мелодия-първообраз обикновено е по-опростена, нейният инструментален вариант често се явява украсен с различни орнаменти и извивки, каквито позволява инструменталната техника на изпълнителя. На гъдулка се изпълняват бързи хороводни мелодии, а бавните са в духа на бавната народна песен.

Известни български гъдулари са: Минчо Недялков, Янко Петров, Атанас Вълчев, Михаил Маринов, Нено Иванов, Христо Касийотов, Димитър Лавчев, Ангел Добрев, Георги Петров, Николай Петров, Росен Генков, Пейчо Пеев, Даринка Цекова.