Северняшки танци

Много са факторите, обусловили развитието на северняшкия танц, за да достигне той до наши дни във вида, в който е сега. Пътят на неговото развитие е бил дълъг и сложен. Като имаме предвид, че нашият народ ревностно е пазил своите традиции, можем да приемем (макар че не разполагаме с преки данни), че северняшките народни танци са изкристализирали на базата на културата на траки, славяни и на някои други племена, които в определен исторически период са дошли по нашите земи и са контактували помежду си.

Северняшките народни танци се очертават предимно като смесени, при повечето от които играещите се държат за ръце, като ги разлюляват волно и нашироко. Има и танци, при които хватът е за пояс, а се срещат и такива, при които танцуващите не се залавят.

Типични за Северна България са "лесите", при които танцуващите се залавят в къса танцова редица, в хват за пояс, предна или задна плетеница, или под ръка. Северняците "затропват" правото хоро още след една-две обиколки, успокояват го, съситнят го, пак го успокояват и т. н. Играят много леко, със самочувствие и хумор.

Танците от Северна България като цяло носят стилните белези на българските народни танци. Движенията са съсредоточени главно в краката и са пружиниращи. Участие в танца вземат главата и цялото тяло. В някои северняшки танци с хват и без хват ръцете вземат дейно участие, като се получават оригинални координации с движенията на краката.

Типичен стилен белег на северняшките танци е голямата свобода и лекота при тяхното изпълнение.

ТАНЦИ ОТ СЕВЕРОЗАПАДНА БЪЛГАРИЯ
Тази част на Северна България граничи на запад със Сърбия, на север с река Дунав, на изток с река Искър и на юг със северните склонове на Стара планина. Типични за Северозападна България са ситностъпковите народни танци в размер 2/4. Ситната стъпка е дала името на редица танци – "Ситница", "Ситна", "Ситна старешка", "Ситното" и много други. Редица други пък със ситен строеж са с други имена – "Осмица", "Шира", "Буни колец", "Мъжката", "Метрото", "Чуш мерджан".

Типично за изпълнителския стил на танците от Северозападна България и особено на тези от Крайдунавието е "натришането" – ситното ритмично пружиниране с крака и рамене при всички видове хватове. От раменете "натришането" се предава на целите ръце и снагата. При бързо "натришане" тялото сякаш се превръща в трептяща мембрана. Изпълнявано свободно, непринудено, като естествен израз на вътрешно напрежение и на опиянение от играта, то придава специфична разиграност на местните танци. В Северозападна България са типични и танците в размер 2/4 с по-широки и едри движения като например "Раковата", която има доста голямо разпространение – в Ломско, Бяла Слатина, "Иванкиното" от Монтанско и други.

Танците в размер 5/16 с втори дълъг дял са разпространени в цялото им разнообразие и вариантност – "Пайдушко", "Костенско", "Костенско четворно", "Кайма" ("Каймя"). Голямо разпространение има ръченицата, която се изпълнява в размер 7/16 с трети дълъг дял, главно в къса верига – "на леса" ("на прът") от жени, мъже или смесено – "Чекурлана", "Потрупанка", "Жикино", "Чекуряна", "Тарамбич", "Цинцириш". Хватовете са за пояс, задна плетеница и за длани със свити лакти. Навсякъде ръченицата се играе и "по саме" с характерната за северняка лекота.

Леката подскочна игра на "Дайчовите" хора в размер 9/16 с четвърти дълъг дял е характерна за цяла Северозападна България.Срещат се смесени хора и мъжки "на леса".

"Грънчарските" хора в размер 9/16 с втори дълъг дял се играят смесено в хват за длани или за пояс, главно във Врачанско, Видинско и други.

Особено обичани са "Ганкините" хора в размер 11/16 с трети дълъг дял – "Шареното" и "Съковитата" от Врачанско, "Цибърското" от Крайдунавието, "Ганкиното" от Плевенско и други.

В някои райони на Западна Стара планина са се играли т. н. "торлашки" хора и игри. Те са едни от най-старите в селищата в Монтанско.

Като главни стилни белези на танците от Северозападна България можем да посочим "ситната стъпка", "натришането" и "леката игра". Специфичното "натришане" не съпътства разпространението на ситната стъпка на юг към Балкана, а се ограничава географски в по-тясна ивица на Крайдунавието. Колкото преминаваме по на изток, силата и напрежението на "натришането" постепенно намалява. "Леката" игра е типичен стилен белег на танците от Северозападна България, като се среща във всички райони.

ТАНЦИ ОТ СРЕДНА СЕВЕРНА БЪЛГАРИЯ
Средна Северна България граничи на запад с река Искър, на север с река Дунав, на изток с река Янтра и на юг със северните склонове на Стара планина. Голяма част от танците на Средна Северна България по стилови белези в много отношения си приличат с тези от Северозападна България. В Северозападна България преобладават танците в размер 2/4, докато тук разнообразието е по-голямо.

Танците в Средна Северна България можем да разгледаме като танци от Дунавската равнина и танци от Предбалкана и Балкана. Те имат съответните прилики и отлики.

ТАНЦИ ОТ ДУНАВСКАТА РАВНИНА
Народните танци от Дунавската равнина се изпълняват волно и широко. Севернякът тук "лети" като вятър, а свободно разлюлените му ръце допълват това усещане. Танцовите движения са по-широки, по-прости и по-леки. Хора като "Елено моме", "Дайчово", "Свищовско" и много други можем да причислим към тях. Особено разпространение имат "пайдушките" хора, които се играят в различни варианти, от жени, мъже или смесено.

И тук, както в Северозападна България, се срещат хора в размер 2/4, които са много разнообразни по строеж и степен на трудност – "Ситно мъжко", "Ситната", "Влашката", "Орешалската", "Чуш мерджан", "Хай наляво, хай надясно" и други. "Натришането" в значителна степен се успокоява, като се среща повече в крайдунавските селища.

Особено разпространение имат т. н. "ръченични" хора в различни варианти, в размер 7/16 с трети дълъг дял, като много често се играе и "по саме" с много самочувствие и хумор. Срещат се "Черкезките" хора в размер 9/8 с четвърти дълъг дял (т. н. широка деветица). Играят се и различни варианти на "Ганкините" хора в размер 11/16 с трети дълъг дял.

ТАНЦИ ОТ ПРЕДБАЛКАНА И БАЛКАНА
Географските и климатичните особености тук се различават от Дунавската равнина и са дали своя отпечатък върху облика на местните танци.

В Предбалканския край (Дряновско, Севлиевско и някои Ловешки и Великотърновски селища) танците са буйни, скокливи, като съчетават в себе си и широките волни движения, характерни за танците от равнината – "Градищенско", "Овчата", "Баба Дона чушки тъпче", "Хлевенско" и много други.

В Балкана (Габровско, Тревненско, Троянско) народните танци се изпълняват по на място, с по-разнообразни и сложни движения. Танците са се изпълнявали по хармани и чардаци. В тях се наблюдават елементи от тракийските и северняшките танци от равнината и Предбалкана, което ни дава основание да ги смятаме за преход между танците на Северна и Южна България. Макар и по-рядко се срещат "ситностъпкови" хора в размер 2/4. Широко разпространение имат "пайдушките" хора в размер 5/16 с втори дълъг дял – "Лявата", "Айлашката", "Пайдушко", "Лява игра на две страни". Ръченицата се изпълнява главно в по-къса танцова верига – "на леса" в размер 7/16 с трети дълъг дял ("Каменчовата", "Ангелчовата", "Абланишката", "Въртяната", "Куцкината") или "по саме", с характерната за българина импровизаторска способност. Срещат се и хора в размер 7/16 с първи дълъг дял ("Деньовото","Яковата", "Севдонината"), които явно са с по-късен произход поради развитието на занаятчийството.

Както при движенията на краката, така и при движенията на ръцете липсва широтата и волността в танците на северняка от Дунавската равнина.

Северняшки носии

В Северняшката фолклорна област се наблюдава голямо разнообразие на традиционните народни носии. Причината е яркото отражение върху тях на общественото устройство през различните периоди от историята на българския народ. Феодалната разпокъсаност и икономическото развитие през Средновековието в много случаи са законсервирали местното разнообразие на носиите, чието начало трябва да се търси още в родово-патриархалния строй. Редица разновидности на носиите по места могат да се приемат като останки от облеклата на племената и родовете, на които са били разделени славяни, траки и прабългари преди консолидацията на българската народност, както и в първите векове на съществуване на новообразуваната държава. Изследванията върху историята на културата на обществата с първобитнообщинен строй показват, че облеклото е било един от най-ярките отличителни белези на членовете на различните родове и племена.

Проучването на носиите от Дунавската равнина разкрива характерните особености на облеклото на седемте славянски племена, които вземат участие в образуването на Първата българска държава, както и техните първи поселища. Носията отразява възрастовото разделение, пола, семейното и социалното положение. Тя е своеобразен паспорт на своя носител. В миналото – на събори и панаири – по нея са познавали кой откъде е.

Пълният комплект народно облекло започва да се носи при настъпването на социалната зрелост – при женитбата. Важна особеност на облеклото е тази, че то е съобразено с условията на труда.

След Възраждането започва оформянето на летни и зимни облекла. Носията има социални функции. Класовите различия са по-слабо изразени в костюма – разликата е по-скоро в броя костюми. Класовият елемент се подчертава в материала и качеството на изработката.

ЖЕНСКО ОБЛЕКЛО
ДВУПРЕСТИЛЧЕНА НОСИЯ
Тази носия е разпространена в цяла Северна България – в Дунавската равнина и по северните склонове на Стара планина. Причината е, че населението има обща историческа съдба, свързана с образуването на българската народност от славянските племена, прабългарите и траките. Носията се запазва почти до началото на ХІХ в.

Основният състав на носията е: риза, предна и задна престилка, пояс (колан). С изключение на ризата, другите части се прикрепват на кръста. Ризата е и долна, и горна дреха. Тя е дълга до глезените, като в Северозападна България е с набори и раменни ставки, а в планинските райони – туникообразна. В Северозападна България ризата се нарича „кошуля”, „бърчанка”, „пъстрица”. Шие се от два плата. Долната и част е разширена от трапецовиден клин. Яката обгръща високо врата с набрано огърле. Ръкавите завършват с набор. Пазвата, ръкавите и огърлето са много богато украсени.

Задната престилка се нарича още „задна завеска”, „вълненик”, „бръчник”, „пищемал” и др. Тя е едноплата или двуплата и се орнаментира при тъкането. Едноплатата задна престилка („месал”, „вълненик”) често е от четворна тъкан и разноцветна прежда, която дава интересни ивици. Среща се във Видинския край. Двуплатата задна престилка може да бъде с хоризонтално или водоравно разположение на шева. Набрана е по различен начин, за да обгърне тялото. Прикрепя се за тялото с връв и има няколко разновидности. Завеската „тъкменик” се носи с вдигнати краища („криле”), за да се вижда ризата.

Предната престилка заедно със задната завеска оформя облеклото. Най-често се нарича „фута”, „хута”. По поречието на река Вит, в Средна Северна България, се носят две предни престилки. Те са едноплати и двуплати.

Коланът (поясът) в стария си вид е пояс, а в новия – колан (рафт).

Към двупрестилчената носия се носят богат състав връхни дрехи – от деня на сватбата обикновено до раждането на първото дете. По кройка връхните дрехи са слабо клинати, разтворени отпред, ушити от бял шаяк. Могат да бъдат без ръкави, с къси ръкави или с дълги ръкави. Носят се разтворени или свързани с петелки в горния край. Към всички двупрестилчени носии се носят кожухчета – без ръкав или с дълъг ръкав, с богата украса.

Женската двупрестилчена носия е разпространена навсякъде в Северна България, като в някои райони, особено в предпланинските, се употребява като сезонно облекло през лятото, а през зимата се заменя със сукманена носия.

СУКМАНЕНА НОСИЯ
Сукманената носия има за основна дреха дълга цяла риза, върху която се облича сукман, опасва се колан и се запасва с престилка. Ризата в сукманената носия е с туникообразна кройка, съставена е от един плат с двойна дължина от рамото до глезените, прегънат на две, с отвор за главата, отстрани е разширена с клинове и с дълги, широко отворени ръкави.

Украсата на сукмана е от везмо и е съсредоточена по ръбовете – яката, разреза на пазвата, предната и задната част и полите. Сукманът е от ленен, конопен или памучен, но най-често от вълнен черен или тъмносин плат с туникообразна кройка. Той е дълъг, затворен, без ръкави или с къси и рядко с дълги ръкави.

Сукманът е носен във Видинско, Кулско, Белоградчишко, както и в много други райони на Северозападна България, Мизия и предбалканските и балканските селища по северните склонове на Стара планина. Сукманът е заменял двупрестилчената носия главно през зимата.

ПРИЧЕСКИ, ЗАБРАЖДАНЕ И ОБУВАНЕ
Момите носят венец – на празник или на хорото. Първата забрадка – „заметка”, „превез”, се слага в деня на сватбата.

Българската забрадка е с правоъгълна или квадратна форма – „месал”, „пешкир”, „шамия”, „ръченик”. Цветовете са различни, оформени са специални забраждения. В Северняшката област някои от тях са: рогоподобно, ореолоподобно, търпош (представлява подковообразна твърда подложка с кърпа), сокай (плъстена шапчица и голяма квадратна или ивична кърпа с орнаменти, има и металически украси).

Обуването обикновено е с чорапи и цървули от двата вида – „връвчанки” и „сейменски” (остри отпред). През зимата се носят калцуни и калци (от глезена до коляното). Носят се от деня на сватбата. В някои райони на областта се срещат и обувки.

МЪЖКО ОБЛЕКЛО
БЕЛОДРЕШНО ОБЛЕКЛО
Преди възрожденския период (средата на ХVІІІ век) в мъжкото традиционно облекло преобладава белият цвят, който се е срещал и в Южна България. В средата на ХІХ век белодрешното облекло е разпространено на запад от река Искър и в някои райони на изток.

Основната част на белодрешното облекло – гащите, се наричат „чешири” или „беневреци”. Наименованието „беневрек” идва под влияние на венецианската мода. По кройка беневреците са плътно прилепнали до тялото с по-ниска задна част. В Северозападна България беневреците са без украса, но ризата е богато украсена. Отгоре се облича „джамадан” с ръкави или елек без ръкави. През зимата се облича „дорамче” с клинове, което не се закопчава. Поясът е съчетан с украсата на горната дреха. При по-големи студове се облича „клашник” – с дълъг ръкав, и „долактанка” – с ръкави до лакътя. Тези горни дрехи са дълги до колената или повече.

В някои райони на Средна Северна България – Никополско, Свищовско, Ловешко, както и в някои райони на Северозападна България, са се носели „димии” – дълги до под колената.

Костюмите с тесни беневреци са се носели от трудовото бедно население, а с широките димии – от заможните. Към костюма с тесни беневреци обикновено принадлежат дълги връхни дрехи, а към тези с къси димии – къси до над колената.

Характерно е носенето на ризата над беневрека през летните горещини. Ризата тогава е дълга до коленете или глезените – остатък от старинното славянско облекло.

Обуването е с чорапи и кожени цървули с лодковидна форма, с тъп или остър връх – „връвчанки” и „сейменски”.

На главата се слага черен калпак.

ЧЕРНОДРЕШНО ОБЛЕКЛО
Наричано е така главно поради тъмния цвят на тъканите за горни дрехи. Наследява от старинната белодрешна носия ризата с туникообразна кройка, като в по-ново време я заменя с риза с платка на раменете.

Гащите, наричани „потури”, „димии”, „чешири”, „каравани” и други, са украсени с гайтани, разположение по съединителните шевове. В някои райони над ходилото има украсена част.

Неизменен елемент на носията е широкият 40 – 50 см и дълъг до 4 метра пояс. Най-често е в черен цвят, но се срещат и много други. Останалите елементи от костюма – шапка, обувни принадлежности и други, най-често наподобяват съответните елементи от белодрешната носия.

Чернодрешната мъжка носия, плод на абаджийско производство през Възраждането, постепенно залива страната по посока от изток и юг към запад и север, като измества старинната белодрешна носия.